В гъстия сумрак на октомврийската утрин, бързината на краката ми ме отвежда пред боботещ автобус, чиито засмян шофьор затваря багажното. Хвърлям сака в останалото свободно място и се качвам. Лицата на пътниците са озарени от проникващата светлина на новия ден, стаени в очакване на събития, гледки и информация. Групата се състои от различни представители на общини, гражданство, медии и разбира се екипа на организаторите от „Бизнес инкубатора” в Града. Пътуваме по проект за развитие на туризма в трансграничния регион: Гоце Делчев-Струмица. Съвместно с адекватна македонска група разглеждаме, тестваме и обсъждаме възможностите за атракции, обслужване и обмен, за създаването на културни пътеки и туристически маршрути между граничните райони на Европа и Изтока. Македонците са братя по съдба, с добряшко, но пиперливо чувство за хумор и с бликаща съзидателност. Общото ни минало прозира нейде в дълбочината на усмихнатите им очи, а дипломацията изисква гладкост и мекота, заради което щекотливите теми се избягват. „Само най-доброто!” сякаш е девизът на проекта и всички участници в него показват същността на най-атрактивното към момента „сега”. Добро-съседство, творящо и добро-намерено, се отпечатват във всяка секунда общуване. Индивидуалностите се преплитат в китки от идеи, приятелство и такт. „Културната мозайка в Нова Европа” се нарежда хармонично и точно, внимателно скицирана от талантливите умове и трудолюбиви ръце на екипа от съорганизатори. Представителна извадка от струмишката общественост бяха в Гоце Делчев преди десетина дни. Показахме им нашите чудеса, гостоприемство, култура. Хапнаха „Любен кулак” и наддаваха за булка в Баничан, опитаха от кулинарията във „Ванита”и „Барото”, обиколиха разкопките, резерватите и къщите за гости. Сега бе наш ред да видим и вкусим онова, което те харесваха, обичаха и почитаха в родния си край. Автобусът потръпва и разперва крила, отнасяйки ни в дебрите на дъхави гори, строги върхове и слънчеви долини. Настроението е чудесно, хората са весели, пътя – живописен. Минаваме „Попови ливади” и спускаме към Сандански. Пирин е облечен в зелените доспехи на борове-исполини, със златна ризница от букови гори. Величествен и могъщ, красив като за сватба. На граничния пункт ни приветства чаровна служителка на реда, която засмяно ми връща „личната карта”, с която вече преминаваме като истински европейци и долината ни поема в прегръдките си. Струмишкото поле ни посреща с омара. В ляво се редят едрогърдите хълмове на Беласица, а в дясно – мистичните очертания на Огражден. Слънцето пробива мъглата от изпарения и пред нас се ширват равни, грижливо обработени ниви, чиито царевични купи напомнят моминско хоро. Есента е целунала Лятото и преливащи нюанси на жълто, червено и кафяво сменят зеленината. Поемаме нагоре по стръмнината, към „Колешинските” водопади на Беласица. Туристическа еко-пътека ни отвежда до падащите от 12 м. струи планинска благодат. Припкаме по камъните, катерим се като деца, мокрим очите си и си правим снимки. Енергията на природата пречиства, обновява, зарежда със слънце и повишава настроението на всички. Говорим за планината, за здравето, за разходките. Похапвайки сурови кестени и отпивайки от изворната вода на прочутите „Мокренски извори”, щастливи и огладнели, акустираме пред „Подгорски ан” - крайпътно заведение с етно-градина, изба и механа. Домакините са подготвили празничен обяд в приказна обстановка. Откритието ни бе червеното им вино, „пирожката” и „хайдушкото кебапче”. Препоръчвам на всеки да опита специфичните македонски специалитети – много добре изпипани и вкусни. Удовлетворени, доволни и сити, преминаваме към следващата точка от програмата. Струмица. Древното царство на „Царевите кули”, на звездите, на Светата Дева, на карнавалите, на първите християни, на ослепените самуилови войни, на мъченичеството и православните ценности. Градът е древен, но жив и младолик, даващ подслон на хиляди поколения и родове, натрупал хиляди пластове история, отпечатал хиляди човешки съдби. Настаняваме се в хотел „Илинден”, до модерния, претрупан с магазини и движение център, попълваме поредните бланки и споделяме първи впечатления и идеи във форума с македонската група, която ни посреща с радостта на роднини. След кратко пътуване през града, се озоваваме в „ромска махала”, където се издига археологическия православен комплекс на „Св. 15 Тивериополските мъченици”. Една от най-старите християнски ценности е действащ туристически център, чиито разкопки, „Галерия на иконите”, параклиси и черква са забележителност и като култура, и като представителство на вярата. Историята на това място е дълга, тъжна и мъченическа. Тежината на древността се усеща дори под висящите плодове на градинското „киви”, което бе заело мястото на нашенската лозница, под смокиновите дървета, под спретнатите навеси с чешми и печки. В добре поддържания двор живеят костенурки, зайци хрупат прясно окосена трева, а двойката пауни напомня за рая. След срещата с иконографията в музея, където се пазят най-ценните икони и реликви, разговорлив и вдъхновен божи служител ни разказва за мъченичеството на петнадесетте светци от Тивериопол – старото име на града, за оцеляването на вярата, за дебърската дърворезба и за църковната дейност. Палим свещички за здраве и озарени от залязващата светлина на деня, напускаме светата обител. Вечерята е изпъстрена с карнавалните маски на представителите на Струмишките маскарадни игри, които непринудено се появяват като атрактивна група „мъпети” от шоуто на „Кърмит-жабока”. Усмихнати детски спомени надничат през отворите на ръчно-направените глави на познати герои. Веселието достига до Умората и струмишката нощ бавно ни потапя в люлка от звезди, сънища и шумове. Посрещаме свежата утрин с ранно кафе и отново сме на път. Вървим през равнината, където мургави хора събират доматената реколта от покритите с найлон парници. Трактори пресичат шосето и хлътват нейде в нивята. Беласица става все по-близка, докато завоите ни покачват все по-нависоко, към върха на склона. Село Велюса е старо поселище, с възрожденски архитектурни образци, живо и обитаемо - древна люлка на православието. Вървим нагоре, към женския манастир „Св. Богородица Елеуса” и обсъждаме новите възможности, които би дал селския туризъм. Манастирът скоро е възстановен напълно от властите и от дузина години в него живеят монахини – служителки на Божията Майка, чийто чудеса и до днес подхранват вярата в безмерната и милост и чистота. Огрян от топлината на утринното слънце, дъхав от цветя и билки, поставен на хълма сякаш от Божията ръка, манастирът е поддържан с изключителна преданост и стил - като жива икона. Сестрите предлагат своите художествени произведения, лековити чайове и ликьори, познание и благодат. Някак от само себе си ми идва да остана завинаги в тези градини на духовност, хармония и мир. Долината е огряна от благост - струяща и неизменна. Светата Дева сякаш ни залюлява в безвремието и само здравата организация на екипа на проекта и на експертната и съвършена Роси Джамбазова е в състояние да ни откъсне от прегръдката с безкрая. За да ни потопи в историята за ослепяването на самуиловите войни в Манастира „Св.Леонтий”,с.Водоча”, в подножието на беласишката гръд. Плахо пристъпваме в святата земя на страданието. Древнината ни разказва за общата ни история, за мъченичеството и храбростта на предците, за мъката от загубата, за паметта на камъните. Спираме и до разположения в доматени и царевични насаждения „Струмишки гроб”, където според легендата почива прокълнатата от баща си, заради предателска любов - Струма-девойка. Връщаме се в обедно-разшеталия се град, където посещаваме храмът на книгата – Градската библиотека и храмът на историята – Градския регионален музей. Сред култура, изкуства, занаяти и експонати, бъбрим с директорки, уреднички и служители. Намираме все същата всеотдайност, просветеност и творчески поглед. И един специфичен, неподправен, идващ от същината на человеческото сърце хумор. В някоя от брошурите прочетох, че хората дали на Бога Светата Богородица – единствената застъпница за тях. Усещането за покровителство от висшата сила се настанява трайно в гърдите ни. Уникално изписаният кръст, който изобилства като символика по тези места, напомня за кръговрата на духовната енергия. Хората са проводник на тази духовност. Те са носителите на вечността. След „шекерената толумбичка” – завършек на прощалния обяд, започва сбогуването. Размяна на координати, подаръци и надежди. Очакваме фестивала на 8 и 9 ноември в Дома на културата в Гоце Делчев. Ще се готвим за бъдещето заедно. Усетили сме близостта, намерили сме общото, вкусили сме от човещината, надникнали сме в лоното на исторически легенди и мистични тайнства. Благоприятното общуване е дало плодове и вкусът им е сладък. Някои от новите ни приятели ни съпровождат до следващата забележителност от нашето пътуване – Ателието на Майстор Милан в село Добрейци. Артист – художник и приложник, с невероятен усет за красотата на ежедневното, той и калфите му сътворяват съдове от цветно стъкло, керамични фигурки и картини от светлина. От покривите на постройките ни махат ангели с крила, а чудновати същества надничат от всеки ъгъл на декорираната и пълна с цветя градина. В дъното на която притихнала изрисувана къща нашепва вятърни песни, тактувайки с окачените на верандата звънчета. Тук присъстваме на процес на обработка на керамика със стъкло – по специфична методика и наблюдаваме печенето, изваждането и крайния резултат на производството на сувенири. След майтапчийски търг в приятелски кръг, отнасям едно сияйно черно магаренце, което тръгва с мен по широкия свят. В село Босилово ни представят новата музикално-танцова програма на прочута групата за фолклор и ние отново сме омаяни от багри, гласове и танци на цветущата младост. След поредното чудо на Светата Майка, прибираме в чантите си нова колекция спомени, заредени с поривите на прекрасното в човека. Автобусът отново лети по равнинната част на земята, чиято плодовитост е придобила женствената форма на Богинята. Последната ни спирка е крайпътно ханче, в реновирана къща, в Мокрино. Уютно гранично селце, закътано в скута на Беласица, до горещи минерални извори, до влажни букове, столетни кестени и цъфтящи бледо лилави циклами. „Слънце се слегна и зайде” зад обагрените хълмове, милвайки с оранжева закачка върховете. Последните лъчи отварят входа на гостоприемството в една от най-стилните и задушевни механи в района. Домашни ястия, тлеещи дърва в каменна пещ, руса девойка, със стомна в ръка и голяма тава с баница овенчават пътуването ни с красив „хепи енд” на филма. Автобусът отново потрепва и разделя въздуха. Пътуваме. За дома. Щастливи, подмладени и свежи. Граничната зона се оглася от смеховете на радващата се детска същност. Новата смяна митничари ни изпраща с македонско намигане и добри пожелания. Калейдоскопа от впечатления, благодарност и доброта се завърта в мислите ни, озарявайки пътя ни с надежда. На последната от бланките, подготвени за отчет на проекта, трябваше да опиша впечатленията си от проведените срещи и туристически обекти. Веднага намирам думата – Добруване. Намирам и още много прекрасни думи, с които искам да запечатам обзелото ме чувство на любовна мъка от Срещата с Раздялата. Ако ви навести идея за пътуване, непременно идете там. Идете в Струмица. Идете и целунете земята под краката на Девата, за да оцените човеколюбието и добротворчеството. Качете се на „Царевите кули” и пратете една въздишка в небето на Струма-девойка от нас. И ако имате късмет, се запознайте с онези, чиито добри идеи винаги се осъществяват. Аз лично им благодаря за капката „жива вода”, която щедро изляха в душите ни. А ако срещнете едно малко, черно и усмихнато кученце, което се разхожда до паметника на Гоце Делчев в Струмица, предайте му моята обич! Мозайката нареди за вас – Момера Здравкова а материала в картинки на: www.slunceluma.hit.bg